Там имаше всичко, което желая. Там беше щастието, светлината, почудата и красивата песен на младия живот. 
   Вървях редом, сякаш мимолетен спътник до тях, тихо и незабележимо, а всъщност крадях. Грабех с пълни шепи от радостта, топлех се на истинското слънце, къпех се в техните цветни дъги, пълнех джобовете с чужди искри.  
   Моят свят бе стар и прашен, затрупан със "защото", "поради което", причини и следствия, натежал от монотонният ритъм на укротения ден. Всичко подредено и картотекирано, номерирано и обезличено. Състезавах се с времето, за да добавя още една придобивка в картотеката. Прави линии и пътища с мантинели, зад тях бе нищото, защото нямаше време от бързане по сивата магистрала.
   И тогава ги видях. Те бяха там на граничната линия, и носеха звънливия ромон на щастието, прегръщаха вятъра, искряха със звездите, танцуваха с дъжда. О, как завидях и намразих изкуствената светлина на мантинелите и прашния път. Поисках да хвърля от себе си товара на отмерваното време и просто да БЪДА.
   Бавно пристъпих в страни, спънах се в собствените си, привикнали на бяг крака, а болката ме водеше към тях. И тръгнах. Близо, винаги тихо и незабележимо взимах по малко за себе си и проглеждах. 
  Бях изкусен крадец. Никой не разбра, че живея на заем, с чужди очи и чужди сърца, нечии други трепети и вдъхновения. Беше като танц, който никога не свършва.
   Но не бях само аз. Другите вземаха без да се крият, безцеремонно ограбваха всичко, а след себе си оставяха мазните черни вихри на ужаса от изгубения свят.
   И защото чувствах с техните сърца и виждах с техните очи аз заплаках. Плачех за тяхната несправедлива агония и за нашата студена жестокост на крадци. С всяка сълза се отчупваше по къс от душата ми и когато нищо не ми остана .... се научих да обичам и давам, за да го има този крехък свят там на ръба между нищото и сивата магистрала.